Според български източници населението на Булгаро е преселено от Дебърско. Ананас Шопов предава следната легенда за старото име на селото: „Казват, че преди няколкостотини години дошла в Кавала една видна българка от владетелно коляно, която отишла и се заселила на тоя остров; това село е от нея основано и за туй гърците са го нарекли Вулгарица.“ Същата знатна българка Катерина от Дебърско построила и първата му църква. Николай Тулешков пише, че в XIX век в тук се заселват и много българи дюлгери, които дори създават свое поселище. На наличието на българи на острова отдават името Вулгаро и Александер Конзе (1860, Wulgáro), който говори за „негръцко“ население, Жорж Перо (1864, Volgaro), който пише за „българска колония“ и Луи дъо Лоне (1897, Volgaro), който също говори за „българска колония“. Според Сапфо Ангелуди-Заркада името Вулгаро произлиза от факта, че в селото е имало метох на българския атонски Зографски манастир и името Βουλγάρο или Βουλγάρω е съкращение на μονή των Βουλγάρων. В Османската империя Старото село е било разположено на 3 km югоизточно от днешното и на 7 km от морето, в местност с гледка към него. От селото днес е запазен енорийският храм „Свети Георги“ от 1779 година. Външната църква „Свети Йоан Предтеча“ е строена върху раннохристиянски храм преди 1863 година. Селото е споменато за пръв път като Булгар в преброяване от 1519 година като трето от петте тасоски села (първо е Лиманхисар, след това Теологос, Йенихисар и замъкът Каки Рахи) с 86 къщи. Преброяването от 1550 година показва 90 къщи. Това от 1570 година показва Булгар като трето по-големина от шестте села (Теологос, Лиманхисар, Йенихисар, Булгар, замък Каки Рахи, Мариес) на острова със 179 къщи. В 1601 година селото има 222 къщи, в 1626 – 175 семейства, в 1670 – 134 семейства. За разработването на отдалечените маслинови горички, жителите на селото започват да използват колиби на днешното място на селото. В 1777 година е построена църквата „Свети Георги“. В XIX век част от жителите се изселват на северозапад на мястото на днешното село и залепеното за него Вузи. Църквата „Успения Богородично“ е построена в 1822 година, а жителите на Вузи започват в 1830 година да строят храма „Свети Николай“, завършен в 1850 година. В него е пренесена част от църковната утвар на „Свети Георги“ – икона от преди 1600 г. и евангелие, издадено във Венеция в 1687 година. Старото село постепенно е запуснато, както това отбелязва през август 1828 г. австрийският посланик Антон-фон Прокеш-Остен, който отдава това на епидемия. В 1830 – 1831 година селото има само 64 къщи. В 1839 година Волгаро, Кастро и Панагия са споменати като най-забележителни селища на острова. На картата на Драмския санджак от 1878 година са показани само две тасоски села – Панагия (главното селище) и Болгар. В 1885 година кавалското гръцко консулство вече не споменава старото село, а само Волгаро със 700 жители (тоест Рахони) и Волгаро с 325 жители (тоест Агиос Георгиос). Според Николаос Схинас в 1887 година Вулгаро има 1025 жители в две махали. В 1906 година мухтарят на Вулгаро иска от каймакамина в Кавала смяна на „варварското“ име Вулгаро. На австро-унгарската военна карта е отбелязано като Вулгаро (Vulgaro) западно под връх Зографу (Zografu), приблизително на мястото на Скала Рахониу, а селото е отбелязано като Раховик (Rahovik). В 1928 година има 511 жители, от които 14 гърци бежанци. Селото традиционно произвежда маслини и зехтин, както и мед. В 1991 година северозападно от Рахони е регистрирано малкото туристическо селище Пахис (Παχύς) с 11 жители.